Мнения?

...иначе апартамента вече си има цели две кодови имена - куличката и обсерваторията.

P.S. Прес-текстът е странен, ала някак модерен:

Next to using a digital pipette to suck up the leaked new Portishead album this gunk of electronic DNA is ripe for unspooling and analysing in the Petri dish of your own home laboratories.

Църквата ни агонизира в страшни мъки. А това е коварно, непростимо, дори фатално. Институцията, която е призвана да се грижи за нравственото здраве на народа, сама е поразена от крайна деморализация. Духовни пастири са служили не на Бога, а на Сатана в лицето на комунистите-антихристи. По-лошо едва ли може да има: нашите архиереи, патриархът и владиците, са били (и продължават да бъдат!) верни служители на ДС. Били са най-безскрупулни лакеи на един атеистичен режим, поставил си за цел отвътре да превземе и духовната власт на църквата над народа. И чрез тях го е постигнал.

Целият църковен клир, свещениците, и досега се подчинява на тиранията на тези дяволи в раса и с владишки корони. Срам и позор! Комунизмът успя да съсипе и авторитета на православната ни църква: докога ще търпим това безобразие?! В Полша като се разбра, че един архиепископ е имал връзка с (ОЩЕ >>>> )

Представям си как пие на една маса с Тома Марков и Момчил Николов, докато не ги изхвърлят и тримата от бара. В най-добрите си моменти прозата на Букарски става толкова бясна и пълнокръвна, че сякаш напира да се измъкне от страницата и да ти фрасне един по носа: “ако съм знаел, че ще стане политик от него, абе не летва бе, абе щях светофара да изкъртя от кръстовището и с него да го утрепя.”"

Това казва българският писател Богдан Русев за македонския писател Алекс Букарски. Двамата са млади и талантливи, но Алекс е по-млад – едва на 24 години. В момента е студент по филология в Скопския университет, но иначе е роден в Битоля.

Книгата е издадена на български език и ще бъде представена за първи път от преводача на книгата и от човека, който направи това възможно - съименника на моя син - Константин в Журналистическия факултет на СУ “Климент Охридски”, зала 13, на 22 май 2008г oт 18 часа Заповядайте на промоцията и доведете и приятели.

Съдържанието на книгата е лицензирано под Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално 2.5 България, което ще рече, че можете да си я преснимате и разпостранявате, дори препечатвате, ако споменете автора и не печелите от нея.

А аз какво мисля
Макар, че съм прочел само 2 разказа и то преди да са издадени, си мисля, че балканското присъства много в разказите на Букарски. Веднага правя паралел с сюжетите на “Ми нисмо анджели”, “Кад порастна бичу кенгур” и “Мунйе”, които разбира се съм свалял от “warez” сайтове, докато, “Макаренко преподаваше лекции за жените.”.Дори и да нямат нищо общо по между си, те намират общи допирни точки в много области.

Айде малко на аванта

Позволявам си, да публикувам, част от разказа, който дава името на цялата книга. Заслужава си !

ЛЮДЕ, НА КОИТО НЕ ИМ СЕ ОТВАРЯ ПАРАШУТА

В Сайбъро нонстоп се вихреха панаири.

да започнем от служителя Пеце Дъ Шит (The Shit), който беше ситен, слаб и изпит. поради многобройните побои, предните зъби му бяха сменени с изкуствени, които бяха жълти и криви.

беше си получил прякора, когато се поздравявал с някакъв наперен голтак, който го питал — „Пеце кой?“

Пецката наежен, в джеймсбондовски стил отвърнал: „Пеце бе… Пеце Дъ Шит“ и така си му остана прякор.

„Пеци, бате, в устата изглеждаш като че си лапнал краищник!“ — го „пускаше по пързалката“ Макаренко — ром, чието шкембе се подаваше под потника.

Макаренко беше в късните си 20-ти години — литературен герой от инвентарно значение.

обикновено обикаляше от компютър на компютър, и като видеше някъде порно — весело замижаваше с очите и викаше:

„КЛЕПТОМАН!“.

досието на Макаренко разказваше, че бил осъден в КПД „Идризово“ (скопския затвор) на 6 години лишаване от свобода.

причина: нанесени 8 прободни рани с кухненски нож върху бабата на 12-годишната булка-беглец.
излежа 4 години и нещо отгоре.

и сега Макаренко беше ловък търговец.
иронията на съдбата поиска от него да шитка кухненски ножове на пазарчето.

пуберите в Cyber World, или Сайберо по нашенски, не правеха нищо особено. Показваха си един на друг порно снимки, които си разменяха с други комплексирани дечковци.

другите дечковци — и те като тях — надървени и сексуално незадоволени, също не бяха в ситуация да си намерят 3D партньор. тихичко си шушкаха наоколо — види я брат тая, види я брат оная.

сваляха се масово порно клипове със Силвия Сейнт, Джена Джеймсън и Ария Джовани. Напразно собственикът на Сайберо беше разпечатал лентичка със следния надпис:

„забранено свалянето на XXX филми“…

Елате в Журналистическия факултет на СУ “Климент Охридски”, зала 13, на 22 май 2008г, 18 .00 часа Каня ви!

Ново 20: “Ти си луда!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Как може да даваш толкова пари за раждането?! Това са грешни пари…”

Обичат да ми дават акъл… Направо примирам да им тресна по някой бременен подут юмрюк в лицето…

Та кое казахте били грешни пари? Тия 1000 лв. дето ги дадохте за абитюрентска рокля? Или 10-те хиляди, които дадохте за “скромна” сватба?

Не че нещо… Който за каквото иска да си дава парите… Ама е напарво трагикомично да дадеш толкова много пари, за неща, които и с тях и без тях и накрая да ми обясняваш, че това били много пари за едно раждане, аз така и така съм щяла да си родя… Ми да, мога и без пари да си родя… Абитуриентската и по дънки ще си мине… А сватбата - тя може и само с един подпис в гражданското по костюмче и с двама свидетели…

Мен лично би ме било срам да кажа колко пари съм дала по сватбата и абитуриентската си и после да се жалвам колко скъпо било раждането и прочие… Мога да си го позволя! И защо не в крайна сметка? Това си е моя работа… Не се оплаква нито че нямам пари, нито нищо. Просто си правя сметката! И сама решавам какви са ми приоритетите…

Надали някога ще ме чуете първо да мрънкам колко безбожно скъпи били детските дрехи и десет минути по-късно да се хваля, че съм си купила невероятно потниче за 60 лв., а още десетина минути по-късно да хленча, че нямам пари и за едно кафе даже… (не, не си измислям, чувала съм го със собствените си уши… имам и свидетели…)

Та такива ти ми работи! Странен манталитет имаме…

Айде гледайте си моля само в собствените панички!

Всяка сряда имам клас, който се води от консултанти към Deloitte. Този път трябваше да сме с лаптопи, защото ни предоставиха потребителско име и парола за една от базата данни, които ползват. *да си търсим информация по проектите* След като за нашия нямаше кой знае какво (Евро 2012 в Полша и Украйна), се поразтърсих за бг новини и едно от нещата, на които попаднах е ето тази статия (линкове към бг и английски вариант):

Тийнейджърите: Искаме пачки и да ни е споко
Bulgarian Teenagers: We need money and be easy

Първа реакция: Опс, имаме проблем.
Втора реакция: Ама той пък не е от днеска.
Трета реакция: Можем ли да оправдаваме всеки проблем с “прехода”? Докога?
Четвърта реакция: 20 ли е горната граница на тези, които не знаят какво да правят с живота си и как да се самоопределят. Не е ли по-тревожно да не знаеш какво искаш на 20+, отколкото като си на 16 и все още търсиш себе си…

А вашите?

Днес успях да вляза. Смених си езика… отхово. Йей!!! Зарадвах се аз и си казах, ето сега ще преведа пари насам-натам. Много мъки изпитах до успеха, но за това вече е писано от други.
Аз ще се спра на "справките"

И така - кликам на "Салда по сметки" и попадам на… "Обобщена информация за сметка". Кликнете на картинката за пълен размер. Нищо, казвам си - звучи синонимно.

За салда по сметки всъщност трябва да отидете на "Баланс по сметка":

Но това са само бели кахъри. Дребни проблеми по интерфейса. Сега идваме на чудото, наречено "Извлечения по сметки". Всъщност това ви праща в "Движения по сметки". За разлика от горното, това не би трябвало да са синоними. Но даже и да са ги объркали, това пак са бели кахъри. Сега разгледайте картинката:

Имате три "салда" - "Текущо салдо" в заглавието, "Налично салдо" пак в заглавието и още едно "Текущо салдо" към всяка транзакция. Две от тях - "текущите" салда, нямат нищо общо с реалността (или поне се надявам, защото са по-малки от реалните ми наличности).
Още по-интересно е движението на сумите по онова "Текущо салдо", което е към всяка транзакция". След превод от няколко хиляди лева (приход) то намалява (но не с цялата сума), след това с няколко тегления пак си намалява (но с точната сума). Изобщо, то все си намалява, независимо дали е имало кредитиране или дебитиране на сметката. Към момента е почти на нула, нищо че в сметката имам няколко пъти повече пари. Единственият ми приход според това салдо е прочутата "Миграция", но и там промяната на "салдото" няма връзка със сумата на "миграцията"

Иначе казано - кашата е ПЪЛНА!

А - и пари не можах да си преведа - Ако някой знае как в "Платежно нареждане" да въведа "Бенефициент - име *", нека сподели. При мен това е сиво поле:

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Гласувайте за тази статия или вижте архивите за Welcome to Bulgaria, Лични.

При това не просто човек, а японец. Матсумото Джун. На някои им се случва. В сериала “Kimi wa Petto” (”I’m your pet”) една журналистка в Токио има именно тази радост (къде радост, къде болка…).

Сюжетът и героите са прекрасно описани в ето тази статия.

По-скоро ще пиша какво може да се научи от всичките 10 епизода.

• Как да отговориш на тъпите свалки на шефа - с юмрук в лицето.
• Как да се държиш, когато някаква пикла се опитва да ти открадне мъжа - като се усмихваш заплашително.
• Как да се грижиш за Джун - изкъпи го и му дай да яде.
• Как изглежда жилищна кооперация в ситито - прекрасно. Имат си шантав домоуправител, диванчета във фоайето, голяааама дъска за обяви (такава и в моя блок имаше, ама я откраднаха..), стените са облицовани с приятни за очите плочки, домашните любимци са забранени. (Де и някой да ги забрани в нашата кооперация. На първия етаж има кучкарник с поне 3 песа, смрадта се носи до 7 етаж сигурно.)
• Как изглежда апартамент в такава кооперация - разчупено. Няма такива правоъгълни стаи както тук, има си прагчета и удобен полуетаж (специално за домашния любимец, опс, Джун), холът и кухнята са широки пространства, но спалнята е затворен шестоъгълник. Удобно е за хора с агорафобия.
• За ролята на покрива на небостъргача - няма по-приятно място да изпушиш един фас и да поплачеш.
• За ролята на психолога от 14 етаж - полезен е и винаги може да те цапардоса с някое гениално хрумване за живота и проблемите.

Освен това има безброй лигави сцени, чат-пат малко екшън, колкото да подскочиш и да се разхилиш. Ендингът изпълва душата с вяра в доброто.

С такива неща боря депресията тия дни. Помагат.

Comments

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.